Автор: Митрополит Антоний Сурожки Следвайте Гласове в ТелеграмЗащото и иудеите искат

Автор: Митрополит Антоний Сурожки Следвайте " Гласове " в Телеграм

„ Защото и иудеите желаят личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е сексапил, а за елини безумие, пък за самите призвани, както иудеи, така и елини – Божия мощ и Божия премъдрост; тъй като това, що е безумно у Бога, е по-мъдро от индивидите, и това, що е немощно у Бога, е по-силно от индивидите. ” (1 Кор. 1 22-25)

„ Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, успеха? Възкръсна Христос и ти биде повален! Възкръсна Христос и паднаха демоните! Възкръсна Христос и се радват ангелите! Възкръсна Христос и живот се въдвори! Възкръсна Христос, и нито един труп няма в гроба, тъй като Христос, Който възкръсна из мъртвите, „ за умрелите стана начатък “ (1 Кор. 15:20).

Той пръв възкръсна като Глава, а след Него в свое време ще възкръснем всички ние, Неговите членове! Нему популярност и царство во веки веков! Амин! ” Не би трябвало нито за момент да забравяме, че краят и задачата на нашето странствуване е среща с възкръсналия Христос. Някои хора са подготвени да признаят какъв брой значимо място заема Възкресението в опита на апостолите, само че не са в положение да схванат, по какъв метод този апостолски опит може да има централно значение и за нас.

Но в действителност ли е задоволително да имаме вяра на словото на другите и да основаваме своята религия на нещо напълно недоказано?

Бих подчертал този факт, че от всички международни събития Възкресение Христово принадлежи еднообразно към предишното и към действителността на днешния ден.  Христос, Който умря на Кръста в избрания ден, Христос, Който възкръсна от гроба в Своята прославена човешка плът в избрания ден, принадлежи към предишното като исторически факт; само че възкръсналият Христос живее постоянно в славата на Отца Си, принадлежи на историята всеки ден, всеки миг, тъй като според Неговото заричане, Той оживя и обитава с нас в този момент и във всички епохи. От тази позиция християнският опит в самата си същина е обвързван със събитието на Възкресението, тъй като това е единственото евангелско събитие, което може да стане част от нашия персонален опит. Всичко останало ние възприемаме от писменото или устно поверие: описанието на Страстите, другите събития, за които споделя Свещ. Писание. Но Възкресението ние познаваме персонално, тъй като в противоположен случай на нас не ни е прочут изначален, основополагаш факт от живота на Църквата и християнската религия. Св. Симеон Нови Богослов споделя:

„ Как може този, който не познава Възкресението в този живот, да се надява да го открие и да му се наслаждения след гибелта? ”

Само опитът на Възкресението и Вечния Живот може да трансформира гибелта на тялото в сън, а самата гибел във врата към Живота. Ако такова ясно и транспарантно изказване провокира въпроси, в случай че в отговор се постанова да се питате живеете ли в същността на християнския опит – това е прелестно! Този опит е най-важният, без него няма християни и християнство; без него нашата религия не е религия, а лекомислие, нерешителност в невидимото и дарба  да се одобряват непознатите недоказани свидетелства, учредени само на това, че някой е споделил нещо като необикновено, само че ние все пак, по аргументи също неоснователни, сме подготвени да приемем.

Да се обърнем в този момент към самото събитие на Възкресението и да се запитаме за какво то е толкоз централно, за какво деятел Павел може да каже: „ в случай че пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и нашата религия. ” (1 Кор. 15:14). Действително, в случай че Христос не беше възкръснал, то цялата наша религия, цялата наша увереност, нашият вътрешен живот, нашата вяра – всичко ще почива на неистини, ще се основата на нещо си, което в никакъв случай не е било и което не може да служи за основа на каквото и да било.

А в този момент да помислим настрана за деятел Павел и за дванадесетте апостоли. Апостол Павел, евреин на евреите, възпитаник, който извънредно се е нуждаел от ментор, човек на пламенната религия, надълбоко вкоренена в Свещ. Писание, ревнив поборник за преданието на отците; деятел Павел, който можеше да срещне Христа и който абсолютно се е сблъсквал с учениците на Христос и не пропуснал нито една опция да узнае, да разбере за този нов Пророк и да си сформира за Него мнение. Апостол Павел, съпоставяйки всичко, което му е станало известно за Христос с това, което знаел от Свещ. Писание и от свидетелствата на иудейската община – отхвърлил Христос. При цялата своя религия в идването на Месия, той не съумял да познае Месията, когато пристигнал. С желание да изкорени първите кълнове на християнската религия, Савел тръгнал от Йерусалим за Дамаск; и точно там, по този път той, гонителят се сблъскал лице в лице с Христовото Възкресение. Тази среща придава безусловно значение и полезност на всичко това, което Павел преди отхвърлял. Срещайки Възкръсналия Христос, той схванал с непосредствената и ослепяваща меродавност, че Този, Който умря на кръста, в Когото той отказал да признае Месията, бил в действителност Този, Когото чакал Израил.  Защото Христос стоял пред него жив след действителната гибел, Павел  могъл да признае, че всичко, което Христос приказвал за Себе Си и всички тайнствени и скрити инструкции за произхода на Месия са истина и се отнасят към галилейския Пророк. Само в светлината на Възкресението за него и за доста други станало допустимо да одобряват с религия цялото Евангелие. Само в светлината на Възкресението станало допустимо да видят Божия Син в Този, Който починал на кръста и могли да одобряват с увереност и убеденост целия евангелски роман, започвайки от Благовещение, раждането от Дева, чудесата и свидетелствата на Христос за Себе Си, доказани от свидетелството на Бога за Своя Помазаник. Може би  това е задоволително, с цел да можем и ние да проумеем един от значителните аспекти на Възкресението и цялото му значение; само че в случай че се обърнем в този момент към дванадесетте апостоли, ще забележим, че Възкресението значи още нещо, даже повече – в случай че това е допустимо.

В опита на дванадесетте апостоли гибелта на Христос на кръста била събитие още по-голямо и доста, в сравнение с гибелта на другар, ментор и преподавател. Те не просто оплаквали загубата на обичания Приятел, провалянето на своя Водач, в Чиято победа били уверени. Ако деликатно четем Евангелието ще разберем какви връзки са имали  апостолите с Господа и ще забележим, по какъв начин лека-полека пораства близостта сред Учителя и учениците. Те пристигнали при Него кой с религия, кой скептично („ От Назарет може ли да излезе нещо положително? ”); минали през доста съмнения и подозрения и били напълно пленени освен от това, което проповядвал Христос, само че и от цялата Негова персона. Преди разпъването можем да ги преглеждаме фактически като обособена от останалия свят група хора, в цялостния смисъл на думата „ определени и изкупени ”. Христос станал безспорен център на техния живот. Когато Христос се обърнал към Своите възпитаници и ги попитал желаят ли да си отидат, Петър отвърнал: „ Господи, при кого да идем? Ти имаш думи за безконечен живот… ” (Йоан 6:67-68). Виждаме група  хора, събрани към Този, Който е Вечният Живот, пристигнал измежду преходния, земен свят, в който човешкият грях води към гибелта и тлението. И тази група хора не може да съществува отвън своята връзка с Христос, не тъй като ги свързват връзките на любовта, дружбата и лоялността, а тъй като в Него те към този момент претърпели опита на Вечния Живот, новото измерение – измерението не на персоналните връзки, а онтологическото, същностното. И това е не просто по-пълен, по-богат, по-хубав живот,  това е друго съществуване, което Христос им дарил. И когато Христос починал на кръста, отритнат и предаден на тези, които били отвън кръга на любовта, отвън тази Божествена, загадка, същностна, въплътена, действена, преобразяваща обич, ставало въпрос освен за гибел на другар и ментор, а за доста по-дълбока покруса.

Ако Христос в цялата цялост на това, че Той представлявал  Себе Си, могъл да почине на кръста, значи, че човешката злоба е по-силна от Божествената Любов. Тази злоба извела Христос отвън града, отхвърлила Го и Го умъртвила на Голгота. И дружно с тази гибел Божествената Любов била отхвърлена, загубен бил също и Вечния Живот от човечеството, тъй като Той бил отритнат. Божествената Любов по този начин била препоръчана на индивида, че била по едно и също време и укор и най-велика вяра, само че тази Любов също била отхвърлена.

Какво му остава тогава на индивида?

Само това, което постоянно е било у него: тъмнината, където се води битка в отделеността ни от Христа, здрач, който съдържа малко положително, малко злоба и прекалено доста безразличие; здрачът, в който хората са непознати един на различен и в който връзките на непоквареност и обвързаност са нежни и непрекъснато се губят…

Но какво се е случило с тези хора, които били единни с Христос, които опитно претърпяли наличието на Живия Бог в своята среда? Всичко, което им останало било търпеливо да носят, да влачат своето съществувание, само че животът им не бил същият. Тъй като те вкусили към този момент от Вечния Живот, призрачното краткотрайно съществуване, което приключва с тление и гибел и което приключва с  бъдещото проваляне, дава обещание единствено връщане в прахта; това битите следва да се назовава не живот, а преддверие към гибелта. Затова когато Писанието, нагледно или напряко свежда до нашето схващане, че в гибелта на Христос ние всички умираме в тази мяра, в която и се уподобяваме на Него и ставаме с Него единни, и че в Неговото Възкресение ние се връщаме към Живота дружно с Него,  това е безусловно съответно и действително. Но има едно нещо, което ние не можем да разберем със същия трагизъм –  пълния мрак, който обхванал апостолите. Това ни е неразбираемо по една напълно елементарна и явна причина: в Страстния петък, както и да се настройваме да тъжим напълно към тази покруса, ние твърдо знаем, че ще минат три дни и ще пеем на Възкресение.

Ние не можем да заличим от паметта си Христовото Възкресение, и освен тъй като от година на година ние още веднъж и още веднъж го претърпяваме и не е по силите ни да го забравим, а тъй като като членове на Тялото Христово, като християни, включени в тайната на Всецелия Христос – в Църквата, ние носим в себе си този Вечен Живот, свидетелстващ за това, че тъмнината на Страстния петък е към този момент преодоляна. Преодоляна е към този момент в нас самите, в нашите дълбини към този момент гори светлината, към този момент участва животът; успеха е към този момент частично удържана. И даже в сърцевината на Страстния петък ние не можем да не помним идващото Възкресение. Но за апостолите Велики петък е бил последният ден от седмицата и последният ден от живота, който те познали. На идващият ден, денят преди Възкресение, тъмнината била толкоз плътна, гъста и непроницаема, както и в деня на Разпятието, и в случай че не се било случило Възкресението, всички останали дни от годината и всички дни от техния живот биха били дни на безспорна мрачевина.

Дните, в които Бог бил мъртъв, били победени, когато Бог се оказал дефинитивно и окончателно изпъден от човешкото общество. И в случай че помним това единение, което последователно се образувало сред Христос и Неговите възпитаници, по този начин, че техният живот станал Негов живот и те работили, виждали, чувствали и възприемали всичко в Него и посредством Него, ще разберем, че Неговата гибел била освен тази цялостна и непрогледна мрачевина на Велики петък (за тях бил последният ден от историята), само че това била също по този начин и тяхната лична гибел, тъй като им лишили живота. Те не могли повече да живеят, оставало им единствено да съществуват. Тогава ще разберем, за какво за апостолите Възкресението е било решаващо събитие. Когато на третия ден Христос им се явил при затворени порти, първата им мисъл била, че това е илюзия, привидение. В това и при всички други Свои явявания след Възкресението, за които се приказва в Евангелието, Христос акцентира, че Той не е дух, не е фантом, че Той е същинско телесно събитие. Той дели храната  с учениците Си. Първите думи на Христос били думи на успокоение: „ Мир вам! ” Той им носел мира, лишен с Неговата гибел, която била и тяхна смърт; Той ги освободил от безусловно безпросветното  объркване, в което те се потопили, от сумрака, в който било невероятно да разграничат Живота; освободил ги от този временен живот, от който била отнета Вечността. Христос им дал мир, който единствено Той можел да им даде, мир, който надвишава всеки ум; мир, който води към Живота отвън рамките на всяко подозрение. Всяко съмнение отстъпило място на твърда убеденост и хората, бидейки живи, не можели да се съмняват повече в бъдещия живот, тъй като той към този момент пристигнал с помощта на Възкресението Христово и дара на Светия Дух.

Жените-мироносици при Гроба Господен, византийска миниатюра

Ние също би трябвало опитно да познаем насладата от Възкресението, само че това е допустимо единствено, в случай че изначало познаем нещастието на Кръста. За да се възродим, ние би трябвало да умрем – да умрем за обвързващата ни самост, за нашите страхове, да умрем за всичко това, което прави света толкоз стеснен, студен, безпаричен, нечовечен. Да умрем, с цел да живее нашата душа, да може да се радва, да може да открие пролетта на живота. В подобен случай Възкресение Христово  и неговата наслада ще пристигна и до нас. Но без гибелта на Кръста няма Възкресение и насладата от него е наслада от възраждането на живота, която никой повече не може да ни отнеме! Тази наслада е от живот, който като избухлив поток се устремява отвисоко и носи със себе си единствено Небето, отразяващо се в неговите блестящи води. Възкресението на Христа е такава историческа действителност, както и Неговата гибел на Кръста. Именно поради това, че то принадлежи на историята, ние имаме вяра в него. Не единствено със сърцето, само че и с цялото си създание ние познаваме възкръсналия Христос. Можем да Го познаем всеки ден, както са Го познали и апостолите. Не Христа в плът, не Христа, какъвто с учудване са видели обкръжаващите Го хора в дните на Неговия земен живот, а постоянно живия, вечен Христос, Христос, който както споделя деятел Павел, ние познаваме по дух; възкръсналия Христос, Който принадлежи на времето и вечността. Защото един път починал на Кръста, Той живее постоянно. Възкресението на Христос е единственото неповторимо събитие, което принадлежи по равно на предишното и сегашното. На предишното, тъй като се е случило в избран ден, на несъмнено място, в избран момент; тъй като са го видели и познали като събитие в живота си тези, които са познавали Христос. Но то също по този начин принадлежи и на всеки ден, тъй като Христос, един път възкръснал, живее постоянно и всеки от нас може да Го познае лично; и до момента в който ние не се срещнем персонално с Него, няма да разберем какво значи да бъдеш християнин. Но да се върнем към Велики петък, когато Христос умря на Кръста, с цел да можем ние да живеем. В православното песнопение се споделя: „ О, вечний Животе, по какъв начин Ти умираш?! О, Светлина невечерна, по какъв начин Ти угасваш?! ”

„ Христос слиза в пъкъла “, фреска от Кападокия, XI в.

Действително, коства ни се, че Самият Живот Вечен е слязъл в гроба, като че ли Самата Предвечна Светлина, популярност Божия ни се открива в Неговия Син, Който е загаснал и вечно си е отишъл от нас. За да разберем смисъла, смисъла на Велики петък и избавителната гибел на Христос, ние би трябвало да разберем смисъла на Въплъщението. Всеки от нас се ражда във краткотрайния свят от небитието. Ние идваме в краткотраен, нерешителен свят, с цел да възрастем в непоколебимия Живот Вечен. От небитието с креативно слово Божие, ние се раждаме във времето, само че и в границите на времето можем да намерим вечността.  Но тя не е просто безконечен поток от време. Вечността не е нещо, тя е Някой. Вечността е Самият Бог, Който ние можем да срещнем в това преходно време и посредством тази среща, с помощта на общението в благодатта и любовта, което Бог ни предлага и взаимната независимост, ние можем също да встъпим във вечността и да разделим нашия с Божия живот, да станем по смелите думи на деятел Павел причастници на Божественото естество. Но раждането на Сина Божий не наподобява на нашето. Той не встъпва от несъществуване във време. Неговото раждане не е начало на иден живот; то е ограничаване на онази цялост, която Той има преди началото на света. Той обладава безконечната популярност на Отца преди всички епохи и идва в нашия тлеещ свят, в който индивидът е донесъл прегрешението, страданието и гибелта. Рождението на Христос не се явява за Него начало на живота, а начало на гибелта. Той приема всичко, което съставлява нашето съществуване, и първият Негов ден от живота на земята е първият Негов ден на Кръста.

В Неговата гибел има нещо, което принадлежи на Самия Него. Ние сме избавени от гибелта на Христос не по тази причина, тъй като тя е била извънредно жестока. В продължение на епохи доста мъже, дами и деца са претърпели не по-малки премеждия. Мнозина са изгорели, доста са замръзнали, други са умирали, изтерзани от мъчителна болест, други пък са претърпели  мъчения  и затвор в концлагери, претърпели са ужасите на войната. Но гибелта на Христос е единствена с това, че Иисус от Назарет не можел да почине. И не Неговото Възкресение е необикновено знамение, а Неговата гибел. Ние знаем какво написа деятел Павел, а и съгласно църковната религия гибелта е разследване от прегрешението, отпадане от общението ни с Бога. А Христос – Самият въплътен Бог, неотделим от Неговото Божество, Неговото човечество, същинското Негово човешко естество, е отвън гибелта.  Въплътеният Син Божи в самата Своя плът, самата Своя човешка природа не е зависим на тление и гибел. Обаче, Той умира и в това е парадоксът и нещастието, която няма равна на себе си. Един православен светец споделя, че във Въплъщението на Христос се събрали две събития.

От една страна, Той става човек и открива, явява ни същинското човечество, в което ние сме призвани – човечество, живеещо в самия Божествен живот, неотделимо от Бога, неподвластно на гибелта. Но с цел да стане един от нас, същински да раздели нашите премеждия и изнемощялост, Христос взема върху Себе Си цялото тежко задължение на човешкото положение, всички ограничавания, които са всъщност непознати на Неговата прославена човешка природа: болката и изтощението, гладът и жаждата, самата опция за гибел. И когато Неговият час идва, Той умира на Кръста с нашата гибел, само че със гибел по-страшна от нашата. Ние умираме, тъй като изчезваме, тялото ни изсъхва и не ни е належащо, ние не можем повече да живеем в човешката си обвивка. Но в случай че в продължение на нашия временен живот ние достигнем до познанието за Бога и до общ живот с Него, тогава умирането за нас към този момент няма да е проваляне, а ново начало и цялост на живота; или  както  апостол Павел  пише, че гибелта за него значи не изгубване на живота, а одежда за безконечен живот. И все пак гибелта е постоянно покруса за нас; тялото и душата се разделят, целостта на човешкото битие се нарушава и ние би трябвало да чакаме възкресението на телата и успеха на Вечния Живот, с цел да станем в действителност и в цялост тези, които сме призвани да бъдем. Но при гибелта на Христос става и нещо друго. Той умира, въпреки да не може да умре; Той умира, въпреки да е вечен в самото Свое човешко естество, неотлъчно съединено с Божественото. Неговата душа, която е неразлъчна от Бога, е изтръгната от Неговото тяло, без значение на това, че и душата и тялото Му остават в единение с Бога. Той ще бъде в гроба нетленен до третия ден, тъй като Неговото Тяло не може да бъде наранено от тлението. То е изпълнено с Божествено Присъствие  така, както ковящият се меч е обхваната от огъня в пещта и душата Христова слиза в пъкъла със сиянието и славата на Неговото Божество. В гибелта си Христос е с безсмъртното тяло е с безсмъртна душа; и тялото Му не може да почине по този начин, както и душата Му е жива и остава жива вечно. Това прави гибелта на Христос покруса, която е отвън нашето въображение, тя е отвън всяко страдалчество, което ние можем по човешки да си представим или да преживеем. Смъртта на Христос е акт на висша любов; Той споделил истината, говорейки: „ Никой не лишава Моят живот от Мене, само че Аз Сам го давам… ” Никой не може да убие Него – Безсмъртния; никой не може да угаси тази Светлина, която е зарево на славата Божия. Той отдал Своя живот, приел невъзможна гибел, с цел да раздели с нас цялата покруса на нашето човешко състояние.

Ангелът при Гроба Господен, фреска от Кападокия, VI в.

Господ Сам взел на своите рамене първия Кръст, най-тежкия, най-ужасния, само че след Него хиляди мъже, дами и деца, взели върху себе си своя кръст. Често и този кръст е несравнимо по-лек, в сравнение с Кръстът Христов, който наподобява толкоз заплашителен. Много хора с обич и чинно са минали Христовия път – дълъг, драматичен път, който им посочил Господ. Да, пътят е драматичен, само че води от земята към самия трон Божий, в Божието Царство. Ето, към този момент две хиляди години идват, носейки своите кръстове хора, вярващи в Христа. Други пък Го следват като навалица от фенове, които по пътя си виждат безчислени кръстове, на които са разпънати учениците Христови. Кръст до кръста, накъдето и да погледнеш – все кръстове. Ние виждаме мъченици, понесли телесни премеждия, виждаме подвижници, напълно елементарни, незабележими хора, само че народ Божий, непринудено взели върху себе си кръста Христов. Няма край това шествие. Те вървят от век към век, знаейки, че Христос е предупреждавал за това, че на земята ще имат скърби, само че че Царството Божие им принадлежи. Те идват с тежки кръстове, отхвърлени, ненавиждани и гонени за истината, за името Христово. Те идват, идват, чисти жертви Богу, остарели и млади, деца и възрастни.

А къде сме ние?

Или ние единствено стоим и гледаме, по какъв начин шества около нас тази безкрайна редица,  този сонм от хора със блестящ взор, с неугасима вяра, с непоколебима обич, с неизказана наслада в сърцето? Няма ли да се присъединим към това постоянно шествие, към тълпата, на която е печатът на жертвата, само че и печатът на деца на Царството? Няма ли ние да вземем своя кръст и да последваме Христос? Той ни заповяда да Го следваме. Той ни прикани на гуляй в Своето Царство, Той Сам е първи в този ред. По-скоро, Той е до всеки, който върви по този път. Или може би това е призрачен сън за нас? Как може кръвта и плътта да понесе тази покруса, зрелището на всички тези мъченици, нови и предходни? Това е допустимо, тъй като Христос възкръсна, тъй като ние виждаме Господа, Който шества пред нас, а освен победеният Пророк от Галилея, какъвто са Го видели Неговите мъчители и гонители. Ние Го познахме в славата на Възкресението. Ние знаем, че всяко Негово слово е същинско. Ние знаем, че Царството Божие принадлежи на нас, в случай че единствено Го последваме.

Превод: Ренета Трифонова

Инфо: www.mitras.ru